“Многобройни водорасли плуваха
на повърхността и се разцепваха в кораба …
Морски чудовища между лениво
плаващите кораби …”
Химилкон (Карфаген, VІ век до н.е.)
Става дума за място, което традиционно (заслужено или не) се смята за най-ужасното, най-странно място на планетата. “… Тук безследно са изчезнали множество самолети и кораби - повечето от тях след 45-та година. В течение на последните 26 години са загинали повече от хиляда души. Въпреки това при търсенията в този район не са открити нито тела, нито отломки…” С тези думи започва описанието на тайнствения Бермудски триъгълник, американският писател Ч. Берлитц. Сега, тази фраза се цитира с удоволствие както от противниците, така и от привържениците на хипотезата за съществуването на странно и загадъчно място, аномална зона, между Флорида, Куба и Бермудите. Тази зона безусловно съществува, но дали наистина е толкова кръвожадна, както я описват във вестниците и списанията?
Хиляда загинали за четвърт век - не са много, ако ги сравните с пострадалите при автомобилни катастрофи. Още повече, че през този район преминават мното авио и морски трасета, а не всеки кораб или самолет потъва или изчезва. От къде тогава се е появила тази страшна слава?
В действителност всичко е започнало след Втората Световна война. Феноменът на психическото състояние на американската нация през този период, все още очаква своите изследователи, но все пак ще опитаме да се докоснем до него. От 1945 до 1949 година САЩ са имали много силна армия, единствено притежаваща атомно оръжие. Изглеждало така, сякаш американците трябвало да се чувстват като нация, която командва всички останали народи. Те действително се “заигравали” с атомната “играчка”, без да виждат достоен противник за своята господарска сила. Теософите биха коментирали случилото се така: в отговор на нарастналото национално самочувствие на американците, господ им е насадил параноичен страх. Само за четири години Америка изпитала няколко шокови преживявания, чувствайки се беззащитна пред опасността от по-висши сили - марсианци, пришълци от космоса, призраци и привидения. През 1947г. след поредното наблюдение на НЛО възникнала “фобия към извънземни” и се зародили нови нетрадиционни науки подобно на уфологията.
5-ти декември 1945г. бил обикновен ден за американските ВВС базирани във Флорида. По това време, голяма част от пилотите на служба там, имали голям летателен опит, за това произшествия във въздуха се случвали сравнително рядко. Опитен командир, с повече от 2500 летателни часа, бил Чарлз К. Тейлър, а можело да се заложи и на останалите пилоти от неговото 19-то звено, мнозина от които, били с по-високи звания от Тейлър. Задачата им този път била не много сложна: да излязат на прав курс към Чикън Шоал, намиращ се северно от остров Бимини. [Войтов В. “Науката опровергава измислици”, Москва, 1988]. Преди обичайните тренировъчни учения бойните летци се шегували и смеели, само един от тях почувствал, че нещо не е наред в душата му и останал на земята, противно на заповедта. Това му спасило живота … Времето било чудесно, пет триместни бомбандировача-торпедоносци “Ивенджър” излетяли и поели курс на изток, имащи на борда (запомнете тази цифра!) гориво за 5,5 часа …
Повече никой не ги видял, а какво е станало с тях - един Бог знае. Различни хипотези и версии за този случай имало предостатъчно. Всички те оставали недовършени поради една причина - изчезналите самолети не били намерени. Но съвсем наскоро … Нека, обаче, да не избързваме. Преди това ще се опитаме да възстановим картината на трагедията. Искаме да ви предупредим, че подробностите са взети от материалите по разследването и публикации на официалната хроника във Флорида, така че много детайли силно се отличават от това, което сигурно сте чели ...
В 14:10ч. Самолети с 14 пилота (вместо 15) излетяли, достигнали целта около 15:30 - 15:40 и тръгнали по обратния курс на югозапад. Само след няколко минути в 15:45, в командния център на авиобазата Форт Лотърдейл, се получило първото странно съобщение: “Имаме аварийна обстановка. Очевидно сме се отбили от курса. Не виждаме земя, повтарям, не виждаме земя!” Диспечерът ги попитал за координатите им. Отговорът силно озадъчил всички присъстващи офицери: “Не можем да определим своето местоположение. Не знаем къде се намираме. Изглежда сме се заблудили.” Все едно на микрофона бил не опитен пилот, а загубил самообладание новак, нямащ никаква представа относно навигацията над море. При тази ситуация, представителите на авиобазата взели единственото правилно решение: “Дръжте курс на запад!”
Нямало как, пилотите да пропуснат дългото крайбрежие на Флорида. Но … “Не знаем на къде е запад. Нищо не става … Странно … Не можем да определим посоката. Даже океана изглежда по-различно!” От земята се опитали да дадат указание за цел на ескадрилата, но заради рязка атмосферна промяна, тези съвети по всяка вероятност не били чути. Самите диспечери трудно улавяли откъси от разговорите между летците: “Не знаем къде се намираме. Би трябвало да сме 225 мили северо-източно от базата .. Изглежда, че ние …”
В 16:45 от Тейлър пристига странно съобщение: “Намираме се над Мексиканския залив”. Наземният диспечер Дон Пул помислил, че пилотите или са объркани, или са се побъркали, тъй като указаното място било в съвършенно противоположната страна на хоризонта! В 17:00 станало ясно, че пилотите са на границата на нервен срив, а някой от тях крещи: “Дяволите да го вземат, ако летяхме на запад, щяхме да попаднем у дома!” А после гласът на Тейлър: “Домът ни е на северо-изток…” Първата уплаха преминала, а от самолетите забелязали някакви острови. “Под мен земя, пресечена местност. Уверен съм, че това е Кис…”
Наземните служби също засекли изчезналите и се появила надежда, че Тейлър ще се ориентира… Но всичко се оказало напразно. Настъпила тъмнина. Излетялите звена, в търсене на изгубените самолети се върнали без нищо (а още един самолет изчезнал в това време).
Още се водят спорове върху последните думи на Тейлър. Радиолюбители са успяли да чуят: “Изглежда, като че ли ние … ние се спускаме в бели води … ние напълно сме се заблудили…” По свидетелста на репортера и писателя А. Форд, в 1974г., след 29 години, един радиолюбител споделил такава информация: Като че ли последните думи на командира бяха “Не ме следвайте… Те изглеждат като пришълци от Вселената…” (“Зад граница” 41-1975, с.18). По мое мнение, последната фраза навярно е измислена или е интерпретирана по-късно. До 1948 г. хората в подобна ситуация, почти сигурно биха употребили израза “пришълци от Марс”. Даже на заседание на Комисията по разследването на това произшествие впоследствие, се появила фразата: “Те изчезнаха така безвъзвратно, все едно са излетяли за Марс!” Едва ли Тейлър би използвал малко популярното “Вселена”, още повече, че по онова време за пришълци от там дори фантастите не помисляли.
След делото за изчезването на 5-те самолета, “като гъби след дъжд” започнали да изникват нови истории с печален край. На бермутолозите не стигали “обичайните” изчезвания, за това в ход били пуснати недомлъвки и лъжи, в резултат на което, към броя на жертвите на триъгълника били включени съдове, потънали по съвсем тривиални причини (през 1924 г. японския кораб “Раифуку-Мару”, около който изникнали множество легедни, претърпял катастрофа поради силен ураган; при тримачтовата шхуна “Стар ъф пис” за един миг е потънал взривеният двигател). Не липсвали и истории, станали извън района на бермудския триъгълник (тримаранът “Тинмут Електрон“ през 1989 бил напуснат от екипажа си, но на 1800 мили от триъгълника и т.н).
Понастоящем, протоколираните случаи на изчезване на кораби едва ли достигат 10-15% от това, което жълтата преса е публикувала. Бедата е в това, че да се ориентираш в тези случаи е практически невъзможно, защото това тайнствено “нещо” не оставя свидетели. Но е възможно да се “попитат” немите свидетели на трагедиите - магнетофонни ленти, записи от показанията на радарите, докладите от службите по разследванията и т.н. И така, да се върнем на изчезването на 19-звено. Именно на това събитие, независимо, че има много по кървави и многобройни трагедии на Бермудите, си струва да се обърне внимание, дори и само защото е класика.
И така, първият и безспорен извод, налагащ се след прослушване на записите от радиовръзката е, че пилотите са се натъкнали във въздуха на нещо необичайно и странно. Тази среща е била първа не само за тях, но вероятно, за подобно нещо не са чували и техните другари и колеги. Само с това може да се обясни странната дезориентация и паника в обичайна рутинна ситуация. “Океанът има странен вид, появи се бяла вода, стрелките на приборите се въртят ” - съгласете се, че това може да уплаши всеки друг, но не и опитни пилоти, които навярно и друг път са попадали в екстремни ситуации и са намирали верния курс над морето. Още повече, че са имали прекрасна възможност да се върнат на брега - достатъчно е било да обърнат на запад и тогава самолетите за нищо на света не биха пропуснали огромния полуостров.
Тук и стигаме до основната причина за паниката. Бомбандировачите, в пълно съответствие със здравата мисъл и по препоръка от земята, приблизително половин час са търсили суша на запад, а после около час - на запад и изток. И не са я намерили. Фактът, че цял американски щат е изчезнал безследно може да подлуди и най-стабилните психически.
За да бъдем справедливи, трябва да да кажем, че в края на своя полет пилотите са видяли земя, но не са се решили да кацнат в плитки води. Визуално, по очертанията на островите Тейлър е определил, че се намират над Кис (югозападно от южния край на Флорида) и даже обърнал на северо-изток към Флорида. Но скоро, под влияние на колегите си, започнал да се съмнява във видяното и се върнал на предишния курс, все едно се намирал по-на изток от Флорида, т.е. там където и трябвало да бъде и кадето са го засекли радарните установки.
Но къде са били в действителност? Доклада на екипажа за наблюдение на Кис бил възприет на земята, като бълнуване на паникьосани пилоти. Пеленгаторите можели да сгрешат до 180 градуса и това се е взимало предвид, но в този момент, на операторите било известно, че самолетите са някъде в Атлантика (30 градуса северна ширина и 79 градуса западна дължина), северно от Бахамските острови и не можело дори и през ум да им мине, че в действителност, изчезналото звено е значително по назапад от Мексиканския залив. Ако това е било така, то Тейлър наистина е можел да види остров Кис, а не “приличащ” на Кис.
Възможно е операторите в Маями да не са съумяли да различат сигналите идващи от югозапад от сигналите идващи от североизток. Тогава тази грешка е струвала живота на пилотите. Изглежда, търсейки напразно суша на запад и изразходвайки всичкото си гориво те са се приводнили и потънали, докато на сушата са ги търсели на изток. През 1987 година именно там в шелфа на Мексиканския залив е бил открит един от “Ивенджърите” построен четиридесетте години! Не е изключено, останалите четири също да са някъде наблизо. Остава въпросът: По какъв начин самолетите са успяли да се придвижат незабелязано от всички на разстояние седемстотин километра назапад?