- Мамо, мамо, защо казваме "Добро утро"? - За да ни е утрото добро, съкровище, и, че започва нов по-хубав ден, да не забравим. - А "Добър ден"?... И винаги ли е добър денят? И как се ражда той? Какво по цял ден прави?...
Разстъпи се Денят. Разкърши плещи.
Погледна към Земята поoдрямала.
Видя на Утрото разхвърляните вещи
и се досети, че Зората е задявало.
"Брех, синковецът му! - продума глухо. -
А трябваше пчелите да събуди...
Да обере росата цветна, чак до сухо,
и да прочисти въздуха за пеперуди...
Е, няма как, такива са децата,
особено пък тези в пубертета..."
Облече се и литна към Земята,
изпил попътно няколко кафета.
На път Небето стрелна със очи.
(Разсънено, то спря да се протяга.)
Награби купища от слънчеви лъчи
и се запъти на Земята да помага.
Разхвърли няколко сред уличната глъч
и светнаха в усмивки тротоарите.
Раздаваше на всеки лъч по лъч,
дори на маркировката по булевардите.
А после се пренесе над градините
и сипа светлина на всяко цвете.
Погали клончетата на чемширите
и всичко, някак си, по-празнично засвети.
Надникна и в гнездата по дърветата,
дари на птиците по няколко целувки.
Подгони Вятъра надолу към полетата
да им разнася слънчеви милувки.
Отиде и към нивите със слънчогледите -
главиците им вече бяха поизправени.
Откри мечти, от тези - следвечерните,
защо, незнайно, във пръстта забравени.
Усмихна се Денят и ги събра в ръка.
Избърса силата им от полепналия пясък.
Изкъпа ги внимателно във близката река
и те изгряха в своя пълнозвезден блясък.
Едната бе на малко зрънце от житó,
в тревата паднало, сред корени издрани.
Обиколило с мисли земното кълбо...
и със мечтата всички хора да нахрани.
А другата мечта - от сухи стъбълца
на билка някаква, от вятъра довяни.
Мечтаела си билката да покипи в вода -
отварата ú да лекува всички рани.
Погледна в третата, поредната мечта -
видя надеждата на мъничко кокиче,
(навярно раснало тук нейде пролетта),
да бъде дар с любов за някое момиче.
Четвъртата - на горд, красив орел,
(със сигурност е паднала от висините),
да бъде все така свободен и безумно смел
и с дързък полет да достигне до звездите.
На буца пръст приседна тих Денят.
Прежуряше като на пладне Слънцето.
Разсърдено ли бе? На него? На света?...
... И пак се сети за мечтата в зрънцето.
Избистри взор, разпери горд крила -
Той знаеше, че е роден за да създава.
Попи във себе си мечта подир мечта
и литна между хората да се раздава....
.....
- Мамо, мамо, денят има ли крила?
- Да, има миличка ми, нали денят
от слънцето с крилата си долита.
- Тогава чакай да му махна със ръка.
И "Добър ден!" ли да му кажа? - пак попита...
