Живяла някога в небесния безкрай една звездичка. Но била на място, от което не се виждала Земята. Затова един път в годината, на Рождество, тя долитала до земята за да се порадва на радостите на хората. Но когато приближила вместо радост, тъга съзряла сред хората. Приискало и се да направи така, че да са щастливи, но била малка звезда и нямала достатъчно сили за това и опитвайки, можело да изчезне самата тя.
Срещнала Луната. Поздравили се и поговорили. Луната и казала, че искрено й завижда че е толкова мъничка и може да достига до земята. Съжалила, че когато тя е била малка се страхувала да не се погуби давайки от силата си на хората и решила първо да стане по -голяма и по-силна. Но сега когато пораснала, забравила как се лети и не можела вече да помогне.
Замислила се звездичката дали да изчака и събере сили или сега да помогне на когото може. И решила да не чака.
Всеки който видела тъжен му давала радостно настроение, а самата тя се смалявала. И когато разбрала, че трябва да се върне обратно за да събере сили до следващото Рождество, тя забелязала едно малко, красиво и много тъжно момиче. То помагало на майка си да се приготвят за празника. Момичето тайно си мечтаело за красиво украшение, каквото имали другите момичета, но не можела да иска това от майка си защото били много бедни.
Звездичката разбрала, че на това момиче е трябвало да помогне, събрала сетни сили и… изчезнала.
А в ръцете на момичето паднало красиво колие – верижка обсипана с блещукащите във всички цветове на слънцето, сълзи на нашата звездичка.