И пак тръгни Дамян Дамянов Когато си на дъното на пъкъла, когато си най-тъжен, най-злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез! Когато от безпътища премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища прерязани нов път си направи и пак тръгни! Светът когато мръкне пред очите ти и притъмнее в тези две очи, сам слънце си създай и от лъчите му с последния до него се качи! Трънлив и сляп е на живота ребуса, на кръст разпъва нашите души. Загубил всичко, не загубвай себе си, единствено така ще го решиш! |
И пак тръгни
Дамян Дамянов Когато си на дъното на пъкъла, когато си най-тъжен, най-злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез! Когато от безпътища премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища прерязани нов път си направи и пак тръгни! Светът когато мръкне пред очите ти и притъмнее в тези две очи, сам слънце си създай и от лъчите му с последния до него се качи! Трънлив и сляп е на живота ребуса, на кръст разпъва нашите души. Загубил всичко, не загубвай себе си, единствено така ще го решиш! |
Отведи ме от тук!
Ей така ме хвани за ръката
или само със поглед ме издърпай нанякъде.
Скрий ме в шумните улици на града милионен
Или в твоите спомени.Или в нашите спомени.
Отведи ме оттук!
Приюти ме в очите си.
В кафенето отсреща.Навън под звездите.
В едно нощно такси.На ръба на Вселената.
На ръба на сълзата,избликнала в мене.
Отведи ме от тук!
Под втрещените погледи.
Под усмивките зейнали-иронични и строги.
Под просъскани думи за благоприличие.
Под небесната арка на твойто “Обичам те”.
Отведи ме оттук!Накъдето ти видят очите.
В рая, в ада, в дома си, в трамвая, в мечтите си.
В оголяла от късната есен градина.
В някой жилищен вход.В телефонна кабина.
Отведи ме оттук!
Отведи ме, за Бога, по дявола!
Трябва някъде място такова да има – за двама ни.
Все едно е къде и каква е цената.
Отведи ме оттук!-
С чиста съвест продавам душата си!
Маргарита Петкова
Отведи ме от тук!
Ей така ме хвани за ръката
или само със поглед ме издърпай нанякъде.
Скрий ме в шумните улици на града милионен
Или в твоите спомени.Или в нашите спомени.
Отведи ме оттук!
Приюти ме в очите си.
В кафенето отсреща.Навън под звездите.
В едно нощно такси.На ръба на Вселената.
На ръба на сълзата,избликнала в мене.
Отведи ме от тук!
Под втрещените погледи.
Под усмивките зейнали-иронични и строги.
Под просъскани думи за благоприличие.
Под небесната арка на твойто “Обичам те”.
Отведи ме оттук!Накъдето ти видят очите.
В рая, в ада, в дома си, в трамвая, в мечтите си.
В оголяла от късната есен градина.
В някой жилищен вход.В телефонна кабина.
Отведи ме оттук!
Отведи ме, за Бога, по дявола!
Трябва някъде място такова да има – за двама ни.
Все едно е къде и каква е цената.
Отведи ме оттук!-
С чиста съвест продавам душата си!
Маргарита Петкова
" РЕВНОСТ " - Дамян Дамянов
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!
/посвещавам на любим за мен човек/:)
" РЕВНОСТ " - Дамян Дамянов
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!
/посвещавам на любим за мен човек/:)