България

мафия

Италия

пица

вкусно

диня

диня

горещо

секс

Бразилия

плаж

музика

Моцарт

класика

червено

kabrio

ново

искам

масаж

натъртване..

ски

Особености на българската национална кухня

Летище София, 9 часа сутринта, делничен ден. Брат ми си заминава за Япония. Така и не разбрах кога си дойде, кога ходи на море, по разни села, вили и други селища и кога се наложи пак да си заминава. За разлика от мен, той винаги пътува със сравнително малко багаж, а си беше тук цял месец.

По пътя се кикотим неистово, защото той ми разказва как в последния си ден в София ял в някаква ултра-мега хитова кръчма, в която имало много яки кенефи. Гледай какви работи му правят впечатление на човек. И не се плащал – кенефът, де.

Щото нали знаете, че у нас, ако може, и такса на въздуха ще ти сложат. 30 стотинки – ако имаш – дишаш, ако не – много важно, баба ти все е дишала. Ама не са се сетили, та затова засега има такса само за тоалетните.

На мен любимият ми е в гражданското в Красно село. Хората се женят, вълнуват се, накипрени в рокли, костюми, поли, и от толкова емоции им се допикава. Обаче не знаят какво ги очаква на първия етаж.
Спретната леля клечи на трикрако столче и варди това, което впоследствие се оказва тоалетен лабиринт. Подземие. Катакомба. Вход – 30 стотинки. Като влакчето на ужасите в Пратера, само дето то е по-забавно – от личен опит знам.
Ако влезеш в катакомбата, се започва голямото ходене. И големия страх. То са едни стълби, едни тавани, едни лабиринти – със сигурност ще се напикаеш, а може и нещо по-лошо, докато намериш лелеяното помещение.
Аз понеже няколко пъти ходих на сватби там тази година, та на третия път знаех пътя и със затворени очи. И тъй като съм предприемчива, обмислям идеята да пусна в продажба карти за ориентиране в подземието. Ще ги раздавам безплатно – като безплатния вестник, дето трябваше да имаме, ама нямаме.
Обаче в тази кръчма имало и по-яки неща. Като например менюто. Готвели прекрасно – дробчета, мробчета, картофи и всякакви кулинарни еквилибристики.
Но най-готиното било, че предлагали задушун заек. Задушун. Милото задушуно зайче. И освен задушуния заек, имало и охльови. Охльооов. И той задушун. Абе, красота и вкуснотия.
Летището е полупразно. Тук таме сноват журналисти, които взимат интервюта от Тончо Токмакчиев. Винаги, когато брат ми заминава или идва отнякъде, на летището има журналисти. Предния път наште едва го посрещнали, защото с него се върнали и българите, които бяха съдени за фалшифициране на кредитни карти в Дубай.
Сега обаче е празничко и тъй като до полета му има доста време, се качваме в така наречения бар.
Там има 3 /трима клиенти/ и 3 /трима/ сервитьори. Тоест едното беше сервитьорка. Ьорка, както им вика един приятел. В групата на ьорките влизат фриз-ьорки, танц-ьорки, сервит-ьорки, стрийптиз-ьорки.
Приближавам се към бара да видя какво предлага, а ьорката ме поглежда като настъпана очиларка. Очиларката е змия. Преди да се усетя, вече съм наплюта с отрова.
„ТУКАЕСЪССЕРВИТЬОРКА!!!“.
Крясъкът й направо ми издуха обицата от носа, а на майка ми й се изхлузиха очилата заради въздушния вихър.
Изнизваме се в стройна редичка, а ьорката-очиларка се обръща към колегата си с думите „ùди виж тея кво искат“. Кво може да искаме? Със сигурност не искам да се изкъпя там, нито пък да плевя домати.
Мислех да й кажа, че е задушун заек, обаче си помислих, че зайчето е далеч по-сладко създание от тая грозотия. Пожелах й да се спъне по стълбите и седнах послушно на столчето.
Сервитьорът дойде, за да види кво искат ония, както му беше заповядано. Аз пък се опитах да видя информационното табло, за да знам колко време ни остава, обаче се затрудних доста. Не знам дали сте се пробвали да четете инфото за полетите от бара, но ако не сте – по-добре недейте.
Таблата са толкова малки, че трябва да ги гледаш с бинокъл. А аз съм далекогледа и обикновено виждам номера на автобуса от предната му спирка. Не изключвам възможността да са искали и по-малки да сложат, но най-вероятно не са се произвеждали.
Трябва да сложат надписи, които да предупреждават пътниците да си носят оборудване за четене на табла – микроскопи, бинокли, лабораторни стъкла и т.н. което пък ме подсеща за друга идиотщина на наша граница – тази на Калотина.
Там нашите граничари вече са турили надписите „Добре дошли в Европейския съюз“, а колегите им сърби се попикавали от смях. Онзи ден едни познати се връщали от Ниш с кола. Всъщност, джип – автоматик, пълна електроника.
Безпроблемно минали сръбските магистрали, сръбската граница, а и българската също. На нея, както вече споменах, вече се ветреел надписът „Добре дошли в Европейския съюз“. Много шик.
И на десетия метър след границата джипът паднал в такава огромна дупка, че му изключила цялата електроника, спирачките предали Богу дух и общо взето возилото се скапало тотално.
Добре дошли у евроблока и заповядайте в нашата първа дупка, безплатно.
Човекът се опитал да върне джипа обратно през нашата граница и да я връчи на баща си, който чакал отсреща – на сръбската.
Познайте обаче дали може? Не, не може. Защото неизправни превозни средства НЕ можели да напускат България. Няма значение, че те са се превърнали в НЕизправни заради нашите, българските, ДУПКИ.
Та така – на печелившите – честито. На останалите – ако сте тръгнали към България, по-добре обърнете на сръбската граница и бегайте към хърватско. Или към Япония, както прави брат ми.
Щото тука министрите не правят нищо друго, освен да си играят на мама, татко и детенце. Снощи гледах репортаж, в който образователният министър гордо вееше ученически бележник.
В него Дмитриевич Станишев му написал оценки, като най-високата му беше по гмуркане. Голям смях. В новините в 20 часа.
Абе, добре дошли в Европейския съюз. Тук е пълно със задушуни зайци. Само си изберете и си отстреляйте. Ловният сезон е открит целогодишно.

Щастие = пет литра бензин

Ето сега ще ми свърши бензинът. Просто го виждам – стрелката е клюмнала огорчено под долната линия на червеното квадратче, в което по принцип никога не знам колко резерва има. Но колкото и да е имало, вече я няма – стрелката е под всякакви резерви, директно в нищото.

Карам на изпарения и се намирам на другия край на града. Разбира се, в нормална ситуация бих спряла на първата бензиностанция, за да напълня малката гад с колосалните пет литра и да отпраша волна и щастлива, но, уви, в себе си нямам и кьорав лев – просто така се случи. Значи, да обобщим – нямам бензин, нямам и пари. Път, за сметка на това, имам.

Светофар. Червен при това. И задръстване, естествено. Трябва да спра, нали така правят възпитаните хора, обаче всяко тръгване ми гори още мъничко от десетте милилитра скъпоценно гориво, които се плискат някъде там долу, насред необятния резервоар.

По средата на булеварда съм, а зад мене има огромен джип. Всички бързат, дават зор да минават, бутат се – кви са тия нерви, не мога да разбера. Аз само си представям как угасвам нещастно на пътя, в океана от кръвожадни шофьори, и ми става лошо. Никога никъде не ми е свършвал бензина – дори не знам какво ще направя, но се досещам те какво ще ми направят. Ето тоя зад мене, например, дето ми се е залепил за стоповете, директно ще слезе и ще ме направи на салата, а после по bTV ще оповестят тъжната вест в късната си емисия.

Зелено! Съвсем малко газ, колкото да тръгне – улавям се, че се моля  на количката да ми помогне в този тежък момент, за да не влезем в новините, и тя ме чува. Слава богу, физическата саморазправа се отглага до следващия светофар. Почвам да обмислям евентуална спасителна операция. Приказката за неволята и прочие тъпотии.

Значи, ако спра на бензиностанция, имам два варианта: пълня пет литра и отлитам без да плащам, те се обаждат в полицията, правят ми засада на ендекато на културата, просват ме на асфалта, арестуват ме зрелищно, снимат цялата акция, Цв. Цв. излиза по телевизията и развълнувано обявява, че отново е заловил опасен престъпник. Предимства: ще вляза в централната емисия, а не в късната. Недостатъци – ще ми изстинат яйчниците, докато лежа на асфалта.

Вторият вариант е да спра и да ги помоля да ме черпят пет литра бензин. И без това имат много – 8 колонки, фрашкани с гориво, кво са едни пет литра?!? Мога да им предложа и да им подаря нещо в замяна – бъбрек, резервна гума, обиците ми, няколко гривни, каквото си изберат. Предимства: няма да присъствам в криминалния бюлетин. Недостатъци: малко вероятно да се съгласят.

Облива ме студена пот. Нямам дори туба с бензин в багажника, въпреки че сто пъти съм се заричала да се обзаведа с такава. Колата почва да дърпа и то на най-удачното място – на Попа. Ето тук вече ако ми свърши бензинът, ще настанат такива масови безредици, че ще вляза в историята и някой ден, след години, бъдещите поколения, които ще са израснали толерантни и човечни, ще ми издигнат паметник на жертва, паднала в нерадостен бой между ватман на трамвай, тролей, люлинска маршрутка и пернишки голф със спойлери. Но до този светъл бъдещ момент има много години -  настоящето е това, което изглежда особено мрачно. Ако спре тук, ще трябва да бутам. Обаче как се бута кола? И къде да я избутам?!?

Усещам как ще ми писне, ще я зарежа насред релсите – точно там, където се пресича пътят на трамвая, тролея и маршрутката, ще й пусна алармата и ще ида да медитирам в Борисовата градина – човек трябва да си пази нервите, все пак, нали така ни говорят разни доктори, докато обясняват, че сме първи по инфаркти в Европа, света и въобще в цялата галактика.

О, има и полицаи. Най-красиво ще е и да ме спрат заради неизстъргана стара винетка и после никога повече няма да тръгна. Просто там ще си клекна и ще си остана завинаги. Пари не мога да им дам. Първо – не давам, второ – нямам. Биха могли обаче те да ми дадат, не е ли? Веднъж и те да се охарчат, да помогнат на гражданин в нужда – да ми връчат 10 лева, да ме екскортират до бензиностанция и да предотвратят съсипването на един иначе сравнително весел живот. Минавам покрай тях почти с надежда да видя вдигната палка, но, уви, те дори не ме забелязват.

Хубавото е, че вече съм си почти вкъщи. Стигна ли моята улица, вече няма да ми пука – ако ще да спре насред пътя, избутвам я някакси отстрани и я зарязвам там за по-хубави неизвестни времена, когато ще съм горд собственик на 10 лева и туба, дай боже всекиму.

Виждам моето място за паркиране. Ура, добрах се, колата фъфли, дърпа, ръмжи и се оплаква, но вече не й обръщам внимание. Паркирам я гордо, с физиономията на човек, който има в резервоара си поне едни сто-двеста литра бензин, гася и тържествено слизам. Толкова съм радостна, че направо чувствам как ми никнат криле. Не съм пребита, арестувана, нарязана на шопска салата и показана по всички телевизори.

Ето това, казвам си, трябва да е щастието. Не милиони от тото, не яхти, къщи, мезонети и бентлита.

Щастието е пет литра бензин. Толкова е просто.

А на вас дами случвало ли ви се е ?

Забавни брачни съвети от деца

Една двойка в девет снимки