Една баба била много стисната. Веднъж на вратата й почукал пътник.
-Добър вечер, може ли да ме приютиш стопанке?
-Добре дошъл си ми, място за нощуване ще се намери, но …нямам нищо за ядене.
-Е, това да е проблема. Аз каква чорба от камъчета мога да правя… Пръстите да си оближе човек.
Бабата се заинтересувала, каква ще да е тази пък гозба с камъни. Хубаво би било да я научи.
Запретнал госта ръкави. Събрал десетина гладки камъчета, измил ги хубаво. Поискал от бабата една тенджера, сложил ги вътре и сипнал вода. Гледа бабата, внимава да види и запомни всичко. Сложил мъжът тенджерата на огъня и като завряла, опитал с лъжица.
-М-м-м … м… – Опитвал и мислел сякаш нещо. – Вкусно, много вкусно… обаче нещо липсва. Може би ако имаше два картофа, щеше да е супер- но и така става.
-То хубаво би било сигурно, ама като няма… Ама я да видя за всеки случай.
Бабата се затичала и донесла два картофа, че и бързичко ги обелила, че като го гледала как опитва чорбата и на нея и се прияло. Сложили картофите, поомекнали, опитал той пак чорбата.
-М-м-м … м… – Вкусно, много вкусно… но ако имаше глава лук -друго щеше да е.
-То няма, ама я да видя… – и измъкнала бабата от някъде глава лук.
След малко госта отново опитал супата.
-Ха, ето това е чорба. Сол сигурно се намира, някоя забравена щипка сол…
Донесла бабата солчица и се облизва, и на нея замирисало вече на чорба.
Подправил мъжът чорбата, опитал я и казал:
-Те това е. Готова е вече. Слагай чиниите да хапваме… Обаче де да имаше лъжичка масълце – супа като таз няма да си опитвала до сега.
Ми, то няма, няма, ама я да видя. – претръпнала от чакане казала бабата и изнамерила и малко масло.
Сипнали, хапнали. Попитал я госта:
-Е кажи сега стопанке, яла ли си друг път такава вкусна чорба?
-Ми вкусна е, ама… то с картофи, лук и масло и баба знае…
-А като знае, защо не я направи?