Бившият френски министър-председател Лионел Жюспен каза веднъж „Да на пазарната икономика, не на пазарното общество“. Всички, които се опитват да разберат, защо популизмът завладя САЩ и Великобритания в по-голяма степен, отколкото много други страни, вероятно, си спомнят неговите думи.

Нито една от западните страни не е станала до такава степен жертва на потребителската демокрация, както САЩ и Великобритания. Ние живеем, за да консумираме. И макар да има и далеч по-лоши ситуации, ние си плащаме с това, че забравяме за значението на другите фактори – например, за истинските ценности на либералната демокрация. Вярата в собствения „маркетинг“ се превръща за нас във враг.

Моментът на най-голямо високомерие на анго-американската демокрация настъпи в годините на управление на Джордж Буш-младши след терористичните атаки в САЩ през септември 2001 г. Джордж Буш с подкрепата на Тони Блеър обяви, че със сила ще изнася демокрация в Близкия изток. Германия и Франция се отказаха, правейки правилен избор, който с годините изглежда още по-разумен. Цинизмът отхвърлящ върхушката се е зародил в Америка и Британия най-вече по време на войната в Ирак. Но той бледнее на фона на триумфализма, съществуващ в условията на англо-американския капитализъм в течение на няколко десетилетия.

По време на „революцията на Рейгън–Тачър“ в началото на 80-те години на ХХ век двете най-големи англоезични демокрации рестартираха своите машини на икономически растеж и скъсаха със страховете пред постоянното недобро състояние на икономиката. Двете страни имаха всички основания да нервничат във връзка със сдържането на цените и вълненията сред работниците, които се случиха в предходното десетилетие. Факт е, поправяйки положението, те попрекалиха. През последните две-три десетилетия в Лондон пристигнаха стотици хиляди френски юристи и финансисти. Много англичани бяха изгонени от своята столица заради прекалено високите цени.

Как да определим цената на демокрацията? Франция при цялата и стагнация успя да постигне повече, отколкото нейните англосаксонски съперници – да задържи над водата тези граждани, които икономиката остави зад борда. Работещите мъже французи в разцвета на силите са повече, отколкото работещите мъже американци в същата възраст. Само до преди 10 години подобна статистика би била немислима. Нивото на неравенство на доходите във Франция е по-ниско, отколкото в САЩ и Великобритания, които по коефициента Джини /показателят за степенна на разслоение на обществото според доходите/ са сред лидерите. От страните с развита икономика, влизащи в ОИСР, само в Мексико и Чили положението е по-лошо, отколкото в САЩ. Това, което е характерно за Франция, е характерно и за Германия, която през септември по всичко личи, че ще преизбере своето умерено правителство.

И Франция, и Германия прекалено добре осъзнават своята уязвимост, за да се подадат на изкушението и да се тупат в гърдите. Френският президент Еманюел Макрон планира да проведе на пазара на труда редица реформи в стил Маргарет Тачър. Това ще се превърне в изпитания за подкрепящото го мнозинство в парламента. На изборите за Национално събрание гласуваха по-малко от половината френски избиратели, което не е по-добре от резултатите на междинните избори в САЩ. Една трета от населението на страната на Еманюел Макрон миналия месец гласува за неговата съперничка Марин Льо Пен и тук трябва да се има предвид, че на президентските избори активността бе много по-голяма. Дори ако Ангела Меркел победи лесно, Германия се приближава към своите първи след края на Втората световна война /1939-1945 г./ избори, в които крайнодясна партия ще преодолее 5-процентовата бариера и ще получи места в Бундестага.

Но това са далеч по-малки проблеми или по-точно проблеми от друг тип, за разлика от тези, които стоят пред Америка и Великобритания. Защо те се намират в далеч по-трудно положение? Има три причини.

Първата се състои в това, че те се хванаха на собствената си въдица и се подадоха на влиянието на собствената си пропаганда. Нито една друга страна не демонстрира своята меритократия така, както това правят САЩ и Великобритания. При това те си съперничат една с друга, борят се за титлата най-неблагополучна страна на Запада по показателя мобилност на населението по доходи в западния свят. Учудващо е, че в Америка в някаква степен е по-трудно да се премине в по-висока доходна категория, отколкото във Великобритания, която е разделена на класи. Наистина, след коренната реорганизация, извършена по времето на Тачър /1979-1990 г./, структурата на британското общество значително се е изменила. Безкласова Америка и посткласова Великобритания по този най-важен показател са най-малко гъвкавите от западните общества.

Втората, англоезичните елити не вярват във възможностите на половината от своя народ. САЩ и Великобритания се намират във властта на илюзиите, що се отнася до ролята на дипломата за образование. Те по навик бъркат наличието на диплома с квалификация. Тези, които нямат диплома, са смятани за непрофесионалисти. В Северна Европа разбират разликата много по-точно. В Германия се отнасят с голямо уважение към труда. А в САЩ и Великобритания заради отсъствието на висше образование човек се превръща в неудачник. Не е случайно, че именно най-необразованите / и най-презираните/ хора гласуваха за Доналд Тръмп и Брекзит. Опасността се състои в това, че, вземайки предвид резултатите от тези два избора, ние още повече се отдалечаваме от решаването на проблема.

Трето, те са лишени от историческа памет за „провалите“ на системата. САЩ и Великобритания се отличават от западните демокрации с това, че през ХХ век те не са се сблъсквали нито с революции, нито с окупации. Колкото повече една страна е стабилна, толкова по-самодоволна е тя. В бизнеса оцеляват само параноиците. Същото се отнася и за политическия върхушка. На пазарите това се нарича „момента на Мински“. Той настъпва, когато цените на активите в течение на дълъг период от време са били толкова стабилни, че инвеститорите се решават на твърде големи рискове. Англо-американските елити действат безотговорно и мамят доверието на обществото. И си получават заслуженото.

-------

Едуард Люс, „Файненшъл таймс“.

Лондон / Великобритания